Понеже дъщерите не избират своите бащи,

девойката отиде и премахна своя от живота.

И от всичкото време на безгласен писък,

събрано във чувал от крива мръсна плът,

изнамери една мъничка розова артерия

и я превърна във фльонга за кепе

[разказче]

Имаше големи плътни мигли и очи в тъмен нюанс на кафяво. Тези мигли криеха и показваха едновременно, но веднъж преодолени, те пускаха да усетиш уюта, на който е способен именно този нюанс на кафяво. Кристално чисто, в същото време с тъмна кадифена дълбочина. Нещо в което би потънал, понеже си сигурен, че там е хубаво. Впрочем тази комбинация пораждаше известен парадокс: кристалният отблясък е остър, докато кадифето – напротив. Може би за това обичам да ги гледам в различни светлини. Трябва да отбележа, че не съм почитателка на онези светли очи, които променят цвета си според светлината. За мен възхитата на хората от подобна промяна е напълно посредствена. Без свян и капка съмнение се наричам истински ценител в това отношение. Обичам онези очи, които с единия си и същ цвят раждат различни нюанси и усещания. Такива, които те предизвикват с потайнствените си метаморфози, които, обективно погледнато, сякаш са единствено плод на собствената ни фантазия. Въображаеми или не обаче, тези настроения на окото те променят. Ако трябва да направя паралел между онези хамелеони и този кафяв цвят ще трябва да се обърна може би към вкусовите удоволствия – разликата между един мазен кебап от улицата и една изкусно приготвената вечеря. Разбира се, и двете нахранват, но очевидно културата на храната е еволюирала дотолкова, че да не задоволява само с количество калории: тя трябва да е преживяване, поредица от удоволствия и усещания за, отново, нюанси.

Тези очи бяха притежание на един мъж, когото срещнах в един парк на една пейка. Веднага ги зърнах. На фона на развихрилото се през юли зелено те блажено шареха в тържество, може би съвсем наясно със своята неповторимост. Веднага разбрах, че искам тези очи до себе си. Като всяко влюбване, веднъж вкусила от тази прелест, всичко у мен се пренастрои така, че вече не можех да си представя живота без тях. Влюбването е една тежка стена, която се стоварва с ужасяваща сила между твоето преди и твоето сега и после. Тя те разделя завинаги от досегашното и те попада в ново място с нови неща. Любопитна е скоростта на адаптацията към това ново: макар онова „преди“ да е било преди 5 минути, дистанцията, която ви разделяизглежда необозрима. Предишното е далечно и презряно: празно, кухо и отблъскващо. Тук, където си от пет минути е там, където искаш да бъдеш, сигурен, че другаде не можеш.

Веднъж наясно с невъзможността да бъда без тези очи (реализация, която отне извървяването на петте крачки, които ни разделяха), аз отидох при този мъж и го заговорих. Знаейки какво искам, веднага разбрах и как да го постигна: какво да кажа, как да погледна, как да застана. Впрочем разговора не помня, той беше маловажен за мен. Беше само ключов инструмент за постигането на целта. Разбира се, фундаментът на този инструмент бе събеседникът ми да си мисли, че разговорът сам по себе си е интересен за мен, а не че е част от някаква стратегия. Това се постига лесно. Когато една жена знае какво иска, тя го постига по най-безскрупулни начини, съвсем естествено: може би за това природата често лишава жените от това знание. В подходящия момент (който един зорък стратег разпознава без колебание), го поканих на вечеря. Втори важен инструмент – храна. Хората се разсейват когато са доволни. След като погъделичках духовните и физически сетива, остана да пусна последната ниша на тази паяжина: сливането на двата компонента в сексуален акт. Подобно на добре приготвената вечеря, смесването на удоволствия изиска нюх и правилни пропорции Мога да кажа, че умея и двете. Защото (и това не е първият случай) всичко мина, както се казва, по мед и масло. Той бе деструктиран от удоволствия, точно както трябваше да бъде. Сам той може би го съзнаваше, но дори и това му доставяше радост. Леко започна да придремва и вече заспиваше. Това беше моментът, който чаках: желанието вече трепереше в мен от усещането за края на пътя към целта. Отидох до чантата си, извадих грижливо прибрания в кожена кесийка скалпел, върнах се до леглото и седнах отстрани. Наистина, хубав мъж; добър, приятен, умен. Сигурно няма да е същият без тях. Той няма да ме види повече, но това впрочем е без значение, защото ще ме гледа вечно.

Текстът на комфорта

Това е един вече стар текст, писан по повод смъртта на Ахмед Емин, който пропуснах навреме да кача в блога. Както казват, по-добре късно...

 

Трябва да се четат вестници. Мъдрият герой отсича тази реплика пред смаяните си спътници, но вялото му обяснение, защо тази обикновена дейност да е от такова значение, не задоволява нито тях, нито мен. Години след като е изписана в „Златният телец”, в един четвъртък грабнах вестник Труд без да подозирам, че съм близо до разкриването на едно възможно обяснение.

Почти седмица след като Ахмед Емин е бил или се е самоубил, след като медиите и обществото именно спекулираха дали се е самоубил (защо?) или е бил самоубит (защото Доган, обръчи от фирми, тайните за финансирането на ДПС и прочее), измежду съмненията за неспазени процедури в обявяването на акта за самоубийството и изобщо цялостно усещане за груба мафиотска интрига, вестник Труд представи на своите читатели една, вярно, непретенциозна, но все пак коренно различна и странно неадекватна ситуация, спрямо случващата се истерия. Лоялните читатели, които разчитат на този вестник да ги въвежда в кротки успокояващи сюжети във времена на кризи не останаха разочаровани и този път. В интерес на истината подходът на вестника сам по себе си е трогателен. Вместо да натъжава читателя с факти, които недвусмислено ще го поставят в безизходица що се отнася до самосъзнанието му на свободен гражданин, в най-общия смисъл, изданието решава да погъделичка човешкото му чувство. Онова човешко чувство, което често го приковава подсмърчащ пред телевизора, оплаквайки съдбата на герои като Есмералда от едноименния сериал например.

И така, нека се абстрахираме от естествената тревога която будят събитията, свързани с Ахмед Доган напоследък, а и изобщо. Да се обърнем, както се казва, към класиката – вестник Труд от четвъртък, 23 октомври 2008. Там откриваме един по име познат нам герой – Ахмед Доган, само че някак съвсем друг. Той не е хладнокръвният милионер, който не ходи на работа и чиято циничност е станала пословична. Той е шокиран и недоумява:  “Дори самият аз не съм допускал колко личности живеят в Емин.” Това каза вчера за “Труд” лидерът на ДПС Ахмед Доган. “Притиснат ли е за нещо, поставен ли е натясно, обработван ли е, не знам! Но не мога да си представя каква е тази ценност, която може да се окаже по-висша от трите му деца, коя кауза е надделяла над бащиното му чувство”.

Тук нашият герой демонстрира завидната си ценностна система и склонност към състрадание. По-нататък тези качества ще го мотивират да предприеме действия с най-хуманна цел. Междувременно, недоумявайки ценностите на Емин, Догановата мисъл трескаво се лашка между възможните причини за тази несправедливост. Но преди развръзката ще задълбочим поглед още малко в тази бисерна душа:

Шокиран от случая, лидерът на ДПС е гледал в една точка час и половина и е отказвал да приеме трагедията, разиграла се в дома му. Още тогава е научил, че съратникът му Емин е оставил предсмъртно послание (...),адресирано към децата му Фелиз, Елив и Ясин, към съпругата Ферах, към бащата Емин Фюсеинов и към самия Ахмед Доган. (...)Посланието на Емин към Доган е добронамерено, сякаш е искал да предпази лидера си от някакви злощастни събития. Странно за следователите звучали думите: “Аз не съм предател.” Накрая Емин моли Доган да се погрижи за семейството му и за трите му деца.

Ето каква трагедия е сполетяла Доган. Неговото страдание освен това е комплексно: хем страда от общата несправедливост на случващото се, хем е съпреживява съдбата на семейството и, да не забравяме, носи моралната отговорност на предсмъртната молба на един емоционално, както се оказа, нестабилен човек, който не е бил в състояние да изнесе на плещите си теглото на живота.

След тази статия няма как да не изпаднем в умиление. Читателят се чуди какво следва в тази история? Какво чака децата на Емин, Ахмед Доган ще успее ли да излезе от този шок в името на по-висша ценност? С трепет чакаме петъчния брой, където се надяваме да научим развръзката на това злощастие.

 „ ДПС ще поеме грижите за възпитанието и образованието на трите невръстни деца на Ахмед Емин, заяви вчера пред “Труд” член на ръководството на партията.

     “Каквито и да са били мотивите му да посегне на живата си, той беше наш другар и ние няма да оставим децата и вдовицата му сами”, казал лидерът на движението Ахмед Доган пред свои приближени. (...)“И да не го беше поискал, пак щяхме да ги отгледаме”, твърдят депутати. Все още писмото не е предадено на вдовицата на Емин - Ферах, която днес има рожден ден. Депутати от движението разказаха, че въпреки голямата трагедия, която изживява, тя се държи мъжки.”

Какъв подарък за този тъжен рожден ден е получила държаща се мъжки вдовица. Какъв дар за нас са тези добри хора от ДПС, начело с Ахмед Доган. Надежда всяка тука оставете, защото тя не ви е нужна вече – доброто възтържествува и го има.

И така, с премижен от сълзи на милост очи, гражданската ни съвест остава в сферата на личната драма на един откровен мошеник, спомняйки си и потвърждавайки едно забравено, но любимо нам заглавие, а именно, богатите също плачат. Този горчив плач, който ще ни направи тревожно близки с илюзията за един човек, който дори не прави опит да прикрие, че е самата алфа и омега на вулгарното. 

 

 

Времето, уви, не е наше, а се оказа обикновен бандит

Българските институции са в остър дефицит от време да покажат и реализират политическата си воля за справяне с организираната престъпност и корупцията. Това каза президентът Георги Първанов в лекцията си "Националната сигурност на Република България - съвременен прочит и проблемни въпроси".

"Ледът се пропука, господа съдебни заседатели! Ледът се пропука!", би казал Остап Бендер ако беше тук сега.

Откакто видях Първанов в Краков взех да се навъртам около сайта му от време на време. Сигурна бях, че този сайт ще се окаже ценно четиво. И не сгреших. Първият път изпаднах в умиление по биографиите на президента и неговото вице. Забележителни са.
Сега пък попаднах на горното изречение. Изобщо няма нужда да чета нататък, защото всичко внезапно се проясни като бял ден.
Вече съм спокойна.
Досега клетата аз се тревожех, че институциите ни, изобщо цялата държава не работят. Че някак всичко е объркано, защото много хора не си вършат работата, не са компетентни или пък са корумпирани. Изобщо какви ли не тъмни теории и практики в моето мнително съзнание.
Нивга веч обаче, защото, както се оказва, на институциите им липсва времеви, а не някакъв друг ресурс. Иначе те могат и имат воля. Те бдят и се тревожат за добруването ни, но времето, госпожи и господа, именно времето, това безмилостно измерение, го няма. Съгласете се, никой от нас не може да управлява времето. То някак си тече посвоему и не се съобразява с бедните ни държавници, които денем и нощя се трудят и милеят за отечеството и вредните му елементи.

Поправка: не Всеки от нас не може да управлява времето, защото като гледам мафията в България се справя отлично със своите си задачи. Ще рече, че времето помага на едни, на други - не.

Впрочем, постепенно отгатвам всичко. Както отдавна подозирам живеем в Страната на чудесата. Е, там, ако си спомняте има един Шапкар. Той казва за времето:

Ако познавахте времето тъй добре, както аз го познавам — каза Шапкаря, — нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност.
(...)
А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!
(...)

Вие тъй ли правите? — запита Алиса.

Шапкаря тъжно поклати глава.

Уви, не! — отговори той. — Ние се скарахме миналата година през месец март — тъкмо преди той да полудее, знаете (като посочи с лъжица Мартенския Заек)… беше на големия концерт, уреден от Царицата Сърце. И аз трябваше да изпея: «Бръм, бръм, пчелице златна, дириш цветя ли…» Знаете ли песента?

(...)

Едвам бях свършил първия куплет, когато Царицата скочи и извика: «Той ни убива времето! Отсечете му главата!»

(...)

И оттогаз — тъжно продължи Шапкаря — то отказва да направи туй, за което го моля! Сега е винаги шест часът!

Разбирате ли? Времето е скарано с нашето правителство. Даже е отишло още по-далеч: не просто винаги е шест часа, ами него просто го няма. Логично (щом не пречи на мафията) е да заключим, че то си е нищо повече от един долен гангстер.

Милите ни държавници. Така долно изиграни от съдбата. С какво са го заслужили не знам. Но не бива да ги упрекваме, това е сигурно. Даже, за да ги накараме да се почувстват поне малко по-добре в това си нещастие, предлагам да ги преизберем. Ей така, за да им покажем, че не са сами в тази несправедливост.

Кой ще поеме политическата отговорност би попитал някой. Отговарям веднага - времето разбира се!

Днес празнуваме..

международния ден на книгата. Напоследък чета противоречиви становища за четенето в наши дни - има ли го, няма ли го.

Има го разбира се, чак да кажем, че 'днес
младите не четат книги' е силно преувеличено. Все пак има проблем, защото разни четящи около мен питат:

1/ Трябва ли да се чете?
2/ Има ли значение какво четем?

Този подход по-скоро подсказва, че четенето не ни е чак толкова близко, но друг път ще пиша за това. По случай празника ви поздравявам с едно от любимите ми стихотворения на един от любимите ми български поети - Атанас Далчев. Само не го възприемайте като някаква антиреклама на книгите;)

КНИГИТЕ
На К. Гълъбов

Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.

Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.

1926 г.

За котката в кутията или драмата на избора

Физиците да ме простят за асоциацията. Не разбирам нищо от физика, камо ли от математика, просто съм любопитна.

Та, става дума за котката на Шродингер. Идеята е, че ако сложим котка в кутия тя е едновременно мъртва и жива докато не отворим кутията да проверим. Преди да направим наблюдение, всички възможности са валидни (истини); в случая, котката е и мъртва, и жива едновременно. Отворим ли кутията избираме една единствена възможност - котката е или мъртва или жива. Правейки избора да отворим кутията обаче, моментално елиминираме всички възможности освен една единствена.

В романа, който чета в момента се споменава за този експеримент на Шродингер, като се отнася към избора да правим или не правим избори. Оттук и аз започнах да се замислям за собственото си отношение спрямо избора и нямам ли именно такава нагласа: отказвам до последно да отворя кутията, не толкова за да се уверя и избера дадена възможност, по-скоро само заради знанието, че направя ли така, елиминирам всички възможности освен една. Неправенето на избор разбира се, също е избор, който елиминира други възможности. Но все пак усещането, че изборът, сиреч всички възможности са пред теб (предстоят) е осезаемо (поне в дадения момент) само при отлагането на избора. С други думи, преди да отворим кутията.

Иначе за отлагането прочетох скоро в един разказ на Борхес следното:

"...Наистина, цял живот отлагаме всичко, което може да бъде отложено; навярно дълбоко в душата си всички знаем, че сме безсмъртни и че рано или късно всеки човек ще може да върши всичко и да знае всичко.

Имам чувството, че двете се допълват по някакъв своеобразен начин. В двата случая става дума за стремеж към някакво (недостижимо все пак ми се струва) ‘всичко’. Всички възможности да са валидни, или да се случват. При Борхес обаче отварянето на кутията е изнесено в някакво друго време/пространство, където, забележете, отварянето на кутията ще осъществи всички възможности, вместо само една.

Срещи от третия вид с човека 'клише'

Не зная дали сте обръщали внимание на този индивид, но той е доста често срещан по нашите ширини. Рядко запомняте как се казва, но пък него самия едва ли ще забравите. Той е радикален и корав, разбира от много неща; има мнение по доста въпроси, макар сам да не знае защо; живее с погрешната представа, че той 1/ е прав, 2/ оригинален и , което най-много се отразява на околните 3/ сигурен е, че впечатлява, интересен е и хората искат да чуят какво иска да каже.

Един такъв се появи из невиделица преди няколко седмици на курса по полски: не можал да дойде по-рано в Кравов, нямал време. Хубаво. Като си тръгвахме с Боряна към традиционната бира след полски, Клишето ни заговори, само че съвсем нормално, престори се, че не е клише и ние му се хванахме. Оказа се, че имаме общи познати в университета, хахо-хихи, ми айде с нас на бира тогава.

По пътя малко ме усъмни, като ме попита защо повечето филолози се занимават с литературознание вместо с езикознание, понеже в литературата има много четене, много мислене и още нещо в тоя ред на мисли, ама го обърнах на майтап. После седнахме в някаква кръчма, където на по бира (знаете как е: приятна обстановка, биричка - отпуска се човек) се яви ракритието. Всички са маскари; в България само се краде; плоският данък обслужва други (чий??) интереси; ние, българите (обаче) сме много по-готини от останалите хора; турското робство (?!) не знам си какво си; ние сме недооценени и така нататък. Намекнах, че пропускайки векове наред култура и излизайки от Средновековието в края на 19 век, т.е (общо взето да кажем) около 5-6 века след Европа, няма как да не се отрази и да кажем, че европейците (които и да е) 'не струват' в сравнение с нас е просто смешно. Няма значение кой и какво е причина за това, важното е, че така се е случило. Не било така, каза ми моят нов просветител. Дълбоко в нашата българска душа се криело не знам какво, което е много по-ценно от цялата им там култура. Кое е то така и не разбрах. Как се проявява също не стана ясно. Но го ИМА. То Е там.

От професор Никола Георгиев съм запомнила, че най-важният въпрос за всяка теза/констатация е: "Е, и?"

Та, пристъпих към вече любимия ми въпрос: 'Е, и?'. Грешка! Разбира се, какво очаквах да ми отговори този човек и какво търсех в този бурен обмен на мисли?

Не знам какво точно съм търсела, но това, което получих беше недвусмислено: заблудена млада не-патриотка. Предателка дори, която се осмелява да поставя под въпрос the very thing that makes her who she is. Първо, да, поставям под въпрос много неща и това ми доставя удоволствие, да не говорим, че другото ми се струва чисто безхаберие; второ - не, отказвам да мисля, че най-важото ми качество (как това е качество изобщо) е фактът, че съм родена в България. Един умен човек някога е казал, че 'патриотизмът е убеждението, че дадена страна е повече от останалите, само защото си роден в нея'. Струва ми се опасно човек да бъде патриот в този смисъл. Някак ограничава; самата позиция по дефиниция те поставя в ситуация на отрицание. Никой ли не си задава въпроса, защо пък именно ние да сме повече от другите? Те, другите, нямат ли достатъчно основание да го кажат за себе си? В този смисъл не е ли това доброволна заблуда, в която (защо?) сме решили да живеем, за да си спестим предизвикателството на знанието и здравия разум?

А на друго равнище, не е ли това просто безперспективно, а именно - в свят без граници, какво място има подобен светоглед?

Моят събеседник разбира се не си задава такива въпроси. Той е имунен на такива мисли. Интересно ми е обаче да го срещна след известно време и да видя дали моделът му е проработил и какво се е получило.